Честно, сграда да ми пада на главата, няма да мръдна. Свари ме в леглото, макар и да бях почти будна. Бях си легнала страшно рано, защото през последния месец и малко ми идва нагоре с всичко. Енергията просто не ми достига. Нямам сили за нищо.

И изведнъж, чува се тътен, вратите на гардероба се разклащат а ние с котака стоим и не мърдаме. Спогледахме се доста глупаво и мисля, че и той възнамеряваше да се обърне на другата страна като мен, когато скъпата ми майка нахлу в стаята, крещейки в полу-заспало състояние, докато правеше засилени пируети като фигуристка на лед. Нелепо.

Час по-късно се сетих: фейсбук трябва да е доста активен. Е, всичките ми познати, които по принцип спят като гръмнати, сега бяха онлайн и активни, въмущаващи се от наглостта на майката Природа.

Така де, мина и това. Дойдох в офиса с надеждата, че вълненията ще стихнат до 9. Е, вече минава 11, а земетресението е тренд на етажа. Покъртително е. Успяха да намерят уебсайтове за земетресения, които най-вероятно ще станат хоумпейдж на не един компютър. Чудя се, ако Перловската река реши да прелее и да направи цунами, какъв масивен конфликт на интереси ще настане при избора на страница за хоумпейдж. И все пак, поне можем да се шегуваме. Както казах, Перник отвръща на удара.

Както и да е. Напоследък ограничавам появата си във виртуалното пространство максимално. Музика не свалям, всичко минава през Mixcloud. Миксовете са много яки, а инструменталите обикновено вървят с rainymood.com. Така и така навън вали, просто подсилвам драматичния ефект.

Отново на миксоблакът. Доста приятна работа се оказа, особено след като нямам възможност да скалдирам огромно количество музика на компютъра в офиса. Е, не се намира само сръбската хеви метъл чалга – Perro Defformero, които впрочем скоро ще имат концертно изпълнение в София. Зарибих и колегите.

Сега по цял ден миксираме, докато пазаруваме в ибей. И някак работният процес стана по-поносим от обикновената откровена досада, която всички изпитваме при идеята, че трябва да прекараме поредните 8 дълги работни часа на бюрата си.

Досадното е, че съществените неща, които ми се случват, не мога да споделя, защото искам да задържа и нещо лично за себе си. Затова ще вметна само изключително позитивните си отзиви за една от книгите, които бях споменала в по-преден пост – “Кокаин” на М.Агеев. Просто трябва да попадне в графата на всеки уважаващ себе си читател “Must read”. Много готина книга. Сега съжалявам, че оставих тетрадката с цитатите си у дома, иначе с удоволствие щях да споделя поне 2-3. И все пак, това е страницата в Уикипедия. Там има цитати, но на английски.

И така… празна работа. Поздрави от офиса! : )

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…

Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш през вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Оригиналната статия, от която копирах текста на писмото – тук и писмото на английски – тук.

“Щом не си в депресия, не си със счупени пръсти и не си изгубила напълно разсъдъка си, длъжна си да говориш. За човек, който не млъква, тишината е леко съмнителна.”

И понеже събеседникът ми беше прав, трябваше да се разпиша. В случай,  че някой ме помисли за безследно изчезнала.

Впуснах се в едно издирване на книги, добри почти колкото “Гаргойл” на Андрю Дейвдидсън. И ми препоръчаха. И си намерих.

Препрочитам я. С всяка страница се потапям все повече и повече и гърлото ме стяга, защото зная, че с всяко прелистване страниците намаляват, а продължение няма.

Не зная дали писах за нея. Не помня. Не ми и пука. Ще пиша за нея отново и отново, ще я препрочитам отново и отново. Докато не се скъсат страниците или поне не успея да намеря друга книга, която да я замести. Това е книгата, която измества Хенри Милър и Кърт Вонегът от нощното ми шкафче. Книгата, в която се губя за пореден път, подритвайки няколкото маркетинг четива, които събират прах на бюрото ми. Книгата, която знаех, че ще ми хареса в момента, в който прочетох кратката анотация. И може би най-сполучливата ми покупка от Панаира на книгата през 2009-та.

Спомням си го доста ясно. Не е тайна, че книгите в България са с доста завишена цена и някак глупаво ми се струва, когато трябва да се прави сметка и избор между книга и вечер забавление, примерно. Защото и двете са необходимост за едно приблизително адекватно съществуване на територия, на която самото понятие “съществуване” е нелепо стоящо.

Извадих списъка с книги. Винаги си правя списъци – и за книгите, и за покупките в супермаркета. И обикалянето започна. Учебник, Труман Капоти, Ричард Бах, Кърт Вонегът. Стигнах и до щанда на издателството, което предлага “Гаргойл”. Целият бе облепен с плакати с лика на автора Андрю Дейвидсън и корицата на книгата. Нямаше съмнение, че това е мястото, което издирвам и книгата, която със сигурност ще купя.

-С или без автограф?

-В смисъл? (доста грозна фраза, която по принцип мразя, избягвам да употребявам, но в случая.. беше неизбежно)

-Върху книгата. Авторът беше в България преди броени дни.

Мамка му, щях да ида да го видя, ако знаех. Ей така, за по кафе. Приказка, лаф, както му казват. Щях да се хвърля на раменете му с молба да напише продължение. Нищо, че не бях чела книгата. Има неща, които човек просто си знае. Както моментът преди да умре и този, преди да падне и да строши по най-бруталния начин нокътя на кутрето на лявата си ръка.

-Е, щом може, нека е подписана.

Набързо взех пликчето, платих и се понесох победоносно към къщи. Всеки път усещането на самодоволство пали ушите и бузите ми. Сериозно, страшен кеф е да усещаш тежестта на нова книга, която си сигурен, че ще те изкефи максимално.

Не сбърках и като започнах с нея. Изядох я с кориците за малко повече от ден.

Сега я препрочитам за трети път. Може би след няколко месеца ще почетвъртя, не зная. Сигурно.

Сарказмът, примесен с романтични приказки. Атмосферата и въображението, което работи при прочита на всеки ред. И то през няколкото нощи, през които валеше. Ето на това му се казва пърфект тайминг.

Безумно е.

Книгата е страхотна и заслужава прочит. И препрочит. И прочит на друг език.

За последния ще почакам. Планирам да е първата книга, която ще поръчам от Amazon.com за Kindle-а, който съвсем скоро ще топли ръцете ми.

Във връзка с книжния пост от тази вечер, искам да вметна и книгите, които ще държа в ръце до края на тази седмица. Тоест, трябва да пристигнат до края ѝ.

Роман с кокаин – Марк Леви

Пубертет – Анна Старобинец

Гърдата – Филип Рот

Не ми се четат чужди анотации за тези специално. Не искам да пипам книгата с предубеждението, че няма да ми хареса или че не си струва, защото някой е сложил етикет “Негодна”. Ще почетем, ще видим.

И, разбира се, нямаше как да пропусна разочарованието си от първия български съвременен автор, който си купувам. Или поне от прочетеното до момента, а то не е много, защото просто… се тормозя. А някак се надявах след тази анотация, в която се споменаваше че един от менторите му бил Кърт Вонегът, авторът да се окаже нещо свежо и българско в купчините книги, които накупувах и изчетох в последните няколко години. Знаех си аз, че щом корицата е твърде добра, значи има нещо гнило. Но мълчи, сърце! Колкото и да ми е мъчно, надали ще си купя пак негова книга. И не, няма да кажа кой е, за да не тръгват и другите със същото предубеждение, за което говорих. Може пък да се хареса на някого.

Колкото до музиката… Доста често от колоните звучи това.

И толкова.

До скоро.

Честно казано подобни биполярни състояния са ми присъщи целогодишно, но напоследък са твърде чести, благодарение на което гарнирам разкошната гледка на саморазрушение и със солидно количество качествено главоболие, дължащо се на скъпата ми приятелка от детството – Мигрената.

Ставам по обяд и лягам малко преди да съмне. Чета твърде много глупости, заради които не мога да заспя.

Опитвам се да върна старите си навици с филмите, но не ми се получава. Пускам го, едвам изтърпявам едни дълги и мъчни десет минути преди директно да го изтрия от хард диска си и да го забутам при погребаните видео файлове, които никога повече няма да пусна.

Една далечна приятелка вчера ми звънна по скайп, като без да искам забравих да изключа камерата.

-Изглеждаш потресаващо. Нямаш цвят на лицето, знаеш ли?

Как да ѝ го кажа… че цветът на лицето ми идва и с количеството грим върху него. Всяка сутрин преди да се отправя към офиса грижливо плясвам минимум два пласта солидно количество мазила, които частично прикриват тъмните кръгове под очите, които имам още от малка. И тук-там служат за разкрасяване – в крайна сметка сами трябва да взимаме онова, което природата не ни е дала. Като котешките очи, например. С цвета го докарвам, но формата? Не мисля. В този ред на мисли.

И музиката не е нова, и хората са си същите. Даже сякаш ме дразнят с една идея по-малко, защото съм си сложила плътните тапи в ушите и гледам да избягвам всячески компанията им.

Крия се и се появявам. Или просто не обръщам внимание, че някой се опитва изключително напористо да ме чуе. По-настоятелните търсят алтернативни начини за комуникация, след като знаят, че реша ли, отказвам да чувам телефона си. Не поглеждам и онзи така противен скайп, в който съм водила твърде много и твърде странни среднощни разоговори.

И любовните романи. Не чета такива неща, сериозно. Но в рамките на два дни изядох два такива, от корица до корица. И усещането на непукизъм, на небрежност. Губя времето си със сълзливи, на места похотливи жълти книжлета, които реално не носят знание, практичност, полезност. Нищо. Просто ги прелиствам, излапвам ги на един дъх и ги захвърлям в някой от прашните ъгли на кътчето, което представлява книжния ми олтар.

Изминалата седмица прекарах в ровене из интернет, сваляне на разни книги, търсене на разни статии. Болна история. И фикс идеята, че ми трява e-book reader. Очите ми отказват да стоят пред компютър. Независимо очилата. Независимо задължението. Просто отказват. Започват да сълзят, не им се стои така. Мигат и не ме слушат. Подправено с главоболието, шармантната гледка, която може обикновения зрител да наблюдава е едно постоянно попиване на сълзи и масата откровено идиотски въпроси: “Какво има?” или “Не, наистина ли плачеш?” Не, не плача. Не бих си позволила подобно нещо пред куп идиоти, които са се втренчили в мен и се надяват на някаква драматична развръзка. Просто този път наистина прецаках очите си и… онова усещане… непукизъм и небрежност.

Félperc – So You Think You Can Fly

Чудя се защо го пиша.

Чудя се защо има хора, които четат онова, което дрънкам.

Чудя се и защо има хора, които все още са заклещени в миналото.

Честно казано, чудя се и защо се оплаквам в блог. Защо си губя времето, пишейки разни редове, вместо да ида и да изкрещя на онези, живеещите със спомените, че ми се повдига от сантименталните им моменти.

Не зная дали е хубаво или лошо, че с напредването и съответно (надявам се), излизането от пубертета, нивото на романтика и като цяло реакциите ми към подобен тип… неща, някак рязко се промени. Вече не плача на романтични комедии и онова, което истински ме вълнува е по-скоро трагедията, за която често мисля. Трагедията като цяло.

Мисля си за всички онези, които губим и ще изгубим.

Мисля си за дните, които пилеем.

Мисля си за дните, които ще пропилеем.

Мисля си кога и как ще се случат непредвидимите неща.

Играя си с времето, мислейки за твърде много и твърде глупави неща.

Понякога мисля толкова много, че не мога да заспя.

Всъщност излъгах, не е понякога, а всеки ден. Всяка нощ. Всяка минута.

Изморих се да живея със спомени, с чувство, което просто е било и никога няма да бъде в един определен момент и споменът, с който просто се опитвам да си внуша, че е истинско и принадлежи на този, точно този миг.

Доскоро си мислех, че музиката, която на практика се е сраснала с мен е нещото, което ме държи в миналото. Сега си давам сметка, че е чувството.

Например Dax Johnson. Мислех си, че като го слушам и веднага ме връща в горещите дни на миналото лято, когато цялото ми внимание беше фокусирано върху партита, фитнес и един специален за онези дни човек. И приятелското обкръжение беше различно. Цигарите, алкохолът.

Но не е така. Изниква чувството, но не и споменът. Спомних си чак когато се напрегнах, а не когато чух мелодията. Споменът не е важен. Връщайки се в него ме чака само разочарование и може би малко тъга.

Или може би Clint Mansell. Минаха доста години от мигът, в който чух пианото. От този момент до днес, досега и вероятно до след доста дълго време това ще е от мелодиите, които няма да спра да слушам. Защото носи чувствата на няколко години. Чувство на радост, на самота, щастие, умора, тъга, мъка, болест, смърт, раздяла, приятелство, разочарование. Мелодия, която не ме кара да мисля. Мелодия, която отключва кадри в съзнанието ми, които не се появяват през останалата част от съществуването ми. Докосването на мократа дървена пейка. Или ровичкането за ключове в чантата. И изтръпването на езика от горещия чай. Не мисля, а ги усещам. Чувствам. Изостря сетивата ми и заглушава съзнанието. Мелодия за слънце, дъжд, сняг, пролет, лято, усмивки, сълзи. Мелодия, която открих преди 4-5 години и чувството, че сякаш съм родена с нея.

Откачено е. Може би и аз съм доволно смахната, не зная.

Със сигурност ще си я пусна и утре, но няма и за секунда да помисля за чувството, което изпитах днес. Защото го оставям в миналото, с купчината спомени, които ми пречат да живея днес.

-Не зная къде се намирам.
Главата ми се пръска.
Днес щях да се разплача на бюрото.
Ей така, без повод.

-Аз май сега ще си поплача…

-Май друго не остана.

Из google talk логовете в късните часове на денонощието.

Става въпрос за една картинка, която постнах във фейсбук.

И ответната реакция, която очаквах, но не очаквах да е чак толкова, ама толкова зла.

“Сега зелена ли стана?!”

Не зная как да го кажа по по-завъртян, може би мек и възпитан начин.

Не, кретен такъв, не съм станала зелена. А зелената картинка не проповядва зеленина и еко активизъм, а просто опит да втълпя на всички, които са на принципа, че “им е през оная работа” какво се случва.

Не е нужно да си зелен, да си яко еко и да се правиш на супергерой, който ще спасява Земята от найлоновите пликчета. Нужна е просто малко отговорност, малко редуциране на егоизма и обмисляне на ответната реакция при следващата постната зелена картинка. Защото, ще се повторя, не е греховно да ходим повечко пеш и да изхвърляме опаковките от вафли в кошчетата за боклук.

Втръсна ми да се събуждам сутрин, да се радвам на готиното време (о, да, зная.. много е клиширано) и в следващия момент, поглеждайки през прозореца, единственото, което виждам са опаковки от кроасани, вафли, сухи пасти, ИЗХВЪРЛЕНИ СУХИ ЕЛХИ ОТ КОЛЕДА, фасове, опаковки от натурални сокчета, разни хвърчащи найлонови торбички и дори разни скъсани обувки и джапанки. И не, не живея в циганската махала, а на 2 спирки от центъра на столицата, за бога.

Въпросът ми към всичките ми съседи е АР Ю НОРМАЛ, БЕ?!

Хора с висши образУвания, претенции за свръхинтелигентност и класа.

И тъжната истина, която явно аз трябва да съобщя. Не, не сте свръхинтелигенти, а просто простаци с дипломи.

Не мога да понасям блъскането на входните врати, които вие, мили съседи, правите всяка сутрин.

Не мога да понасям отвратителните ви автомобили, които сте наблъскали на тротоара под терасата ми, просто защото като едни истински интелигенти не може да се возите в градски транспорт, да ходите пеш или да използвате други алтернативни начини за превоз (онова нещо с двете гуми, май колело беше…) например.

Не мога да понасям невероятния ви маниер да изхвърляте флаерите от пощенските си кутии не в кошчето под тях, а по пода на цялата входна площадка.

Нямам обяснение в какви единици и стойнисти може да се измери космическата ви простотия, мили съседи.

Както и да е, очевидно глупаците, които сме готови да излезем и да почистим сами свинщината, която причинявате вие, образовани интелигенти, сме доста малко.

Но по-тъжното е, че не тънете само в мръсотията, която сами правите. Тънете и в мръсотията, с помощта на която мислите и съществувате “пълноценно”.

Събуждам се и пак заспивам.

И всичко се повтаря – машинално.

И си мисля…

If I could tell you

Time will say nothing but I told you so,
Time only knows the price we have to pay;
If I could tell you I would let you know.

If we should weep when clowns put on their show,
If we should stumble when musicians play,
Time will say nothing but I told you so.

There are no fortunes to be told, although,
Because I love you more than I can say,
If I could tell you I would let you know.

The winds must come from somewhere when they blow,
There must be reasons why the leaves decay;
Time will say nothing but I told you so.

Perhaps the roses really want to grow,
The vision seriously intends to stay;
If I could tell you I would let you know.

Suppose the lions all get up and go,
And all the brooks and soldiers run away;
Will Time say nothing but I told you so?
If I could tell you I would let you know.

W. H. Auden (1907 – 73)

Току-що направих най-ужасното нещо, което един любител на сутрешното смъртоносно еспресо може да направи. СТОПЛИХ ГО В МИКРОВЪЛНОВАТА.

Така де, сутрешна доза облъчване, бла-бла.

Въобще, пълен цирк.

Опитвам се да уча. По икономика. Смях… От 5:00 сутринта, когато просто когнитивният дисонанс си каза думата. Гузната съвест, де. И тя, и той. Всичките ми говорят в главата: “Хайде, ставай да учиш. Първият ти изпит е след седмица”. А мен толкова зверски ме мързи да мръдна, че просто им дръпвам шалтера и замлъкват, докато не се включи резервното захранване. И така до 5:00, когато се предадох и реших да почета.

Огладнях. Така де, мързеше ме да си направя яйца на очи и си направих шейк от сурови яйца. Светът, в който живея не ми е предложил мила дама, която сутрин да ме буди със закуска в леглото. Или, примерно, симпатичен млад момък. Затова се налага да боря мързела си със сурови яйца, които впрочем са адски вкусни. Но всеки ме гледа с ококорен поглед, когато вметна небрежно как ги консумирам. Или асоциира закуската ми с онази сцена от “Роки”, където Слай поглъщаше цяла кора яйца и отиваше да тича на –34534 градуса като пич.

Направих си кафе, отворих широко прозореца и доста мразовита струя ме лъхна. За събуждане. Адски свежо, особено с врялото кафе. И горе-долу от два часа се шматкам, попрочитам по някоя страница, изслушвам 2-3 песни, после пак. Пълна образователна идилия.

Цяла седмица главата ми гърми от глупости. От лекари. От фишове за изследвания. От рецепти. Абе, вие нормални ли сте? Въобще не ми пука, отказвам се. Когато ми кажат, че съм нелечимо болна, тогава пак ще се върна в лекарския кабинет. И не за друго, а за да им кажа едно голямо и сосно: “Майната ви, некадърници”. Никой не може да ме убеди в противното.

Слушам си Morcheeba с един доста як плейлист за учене, който по-скоро ми пречи да уча, щото траковете са толкова мега-хипер-супер-дупер-адски-нереално добри, че повече се концентрирам в тях, отколкото в учебника по икономика. Ама то така е с яките неща – не ти изкарват оценките в университета. Трябвало и акъл.

Не е като да се стискам, ето част от тях:

-everybody loves a loser

-crimson

-someday

-lighten up

-living hell

И така като започна, докъдето стига дискографията. С повечко желание се намират плейлистове в youtube. Това е интернет, за бога. Има всичко.

Мда, и в петминутните паузи зяпам разни изображения на Хенри Милър. С Вонегът, може би, ще бъдат овековечени в портрети, които ще окача над главата си. За безбожен човек като мен, който богохулства на закуска си е доста голям напредък в духовно-бездуховното израстване. Личи си, че съм чукнала двайсетака скоро.

И така… Много ги обичам тези две думички.

И така.

Така де, кефя се на неделната сутрин. Гледам яркото слънце, което се отразява в мръсните прозорци на отсрещната панелка и си пия студеното  кафе. Защото чарът на живота е точно тук – в простите и привидно грозни неща.

Оказа се, че има бум на читателите ми, което ме изненадва приятно. И в същото време ме кара да се стряскам. Някак може би с това идва и отговорността за написаното? Не зная. Ще видим.

В последните няколко месеца ми се струпаха страшно много глупости на главата и нервите си казаха думата. Здравето ми не е в най-цветущата си форма, но предполагам, че до началото на лятото всичко ще е както трябва.

Преди няколко седмици си купих маска за лице. От онези, сладките, с които девойките по филмите спят. И се оказа, че е най-готиният подарък, който съм си подарявала от поне две години насам. С маската няма безсънни нощи, през които стоя вторачена в тавана. Това ми помогна да нормализирам до известна степен и навиците си що се касае до здравословния сън. Всъщност, доста далече съм от истинския здравословен сън, но всяко нещо с времето си.

В нервен пристъп реших, че ще огранича до минимум присъствието си в онлайн пространството. Реших и, че ще разкарам онази част от познатите ми, които ми действат разхлабващо на нервите. Като цяло резултатът е доста задоволителен: изтрит last.fm акаунт, който поне трима от приятелите ми оплакваха, няколко теглени сосни.. аха, и един много тежък завършек на седмицата, която, слава богу, наистина свършва до час.

Не мога да спра да се дразня на всеобщото плиткоумие и тесногръдие. На първосигналността и простотията. И всичкото това се излива главно от хора със сериозни комплекси. Личи си. Смешно е. Трагично е.

Не зная как да огранича присъствието на тези елементи в ежедневието си. Всъщност, не зная дали е правилно. Избрах си поприще, където постоянната комуникация с различни типове хора е нещо абсолютно неразделно от работния процес. Но, в крайна сметка, това отнася ли се и за личните и близки приятелски кръгове? Надали. И пак идва моментът, в който се замисляш: “Абе, може би малко изопачавам нещата…” и се продължава с този мазохизъм, който доста стабилно смазва нервите. Подобен тип “навици” всъщност просто те бутат назад на опашката, като вместо да мобилизираш себе си, просто чакаш нещата да се случат, защото те обзема безсилие и безверие. Не в богове и божества, а в самия себе си.

Последната седмица ми показа и, че съм една от малкото късметлийки (отново), които някак са съумяли да запазят и преоткрият съкровището, наречено от мнозина “приятели”. А всъщност са просто едни…. свободни електрони, лутащи се частици, сродни души.

Моментът, в който се сгромолясваш, изтощен. Емоционално изпит, изсмукан и полужив. И тогава се появяват онези няколко души, които са готови да се направят на абсолютни палячовци, за да видят, че въпреки тръшването на земята се усмихваш. Подават ти ръка и се изправяш. Отново. Тук идва и мигът на прозрение, че утре може да не дойде (о, колко съм прозорлива), а афтършок състоянието трябва да се сведе до минимум, може би часове, за да си в адекватно състояние да се погрижиш за себе си и близките си.

Въобще, едни такива спиритични и лирично-меланхолични отклонения. Човек ще каже, че съм повярвала в силата на космоса и прочие (не отричам, че има едно специално място, където всяка сутрин си проверявам хороскопа, но това е една друга тема). И все пак, колкото и глупаво да изглежа, може би всеки сам трябва да стигне до неговите си истини, за да се чувства завършен на едно друго ниво. Да се приближи до абсолютната хармония със съществото си и да е пълноценна личност, заредена с енергия и желание за самоусъвършенстване.

Ако не бях започнала да схващам тази моя истина, която, сигурна съм, не е само моя, надали щях да съм тук днес.

Нямаше да срещна едни прекрасни хора.

Нямаше да ида на едни прекрасни места.

Нямаше да изпитам едни прекрасни емоции.

Нямаше да ми останат едни прекрасни спомени.

Сякаш с изтриването на last.fm ми падна един адски тежък товар от раменете. Този музикален архив, който се равняваше на над 3000 регистрирани артисти започна да ми се струва като една досадна и неподредена картотека, която нагледно показва през какви периоди преминавам. Защото музиката, която слушам е саундтрак на ежедневието ми, колкото и изтъркано да звучи. Факт е. Колцина се научиха да разпознават състоянията ми само като поглеждат в now playing графичката. И някак това започна да ме дразни, защото се набъркват в личното ми пространство по безумен начин – врата, която аз сама съм отворила.

И в моментът с това ми твърдение, едно друго, което яростно защитава тезата ми, че музиката – в стилово отношение е нещо лично, което никой не бива да критикува. Музиката, стига да не се превърне в изкривен лайфстайл, е едно интимно изживяване на съзнанието ти, което доброволно оставяш да се потопи в дадени ритми, бийтове, звуци, мелодии, лирики. И пак, стигам до поредната истина. Може би не бива да съм толкова сурова в изказванията си за почитателите на онзи “греховен” стил, наречен “поп-фолк” и който неведнъж съм определяла като плебейски. Да, безумно гнусен, противен и пластмасов ми е. Но в крайна сметка, не е ли това и поп културата в САЩ? Примерно.

Започнах да се старая да не забелязвам хората като представители на дадена субкултура, защото тогава ще се дразня на всички, включително и на себе си.

Започнах да игнорирам надънените слушалки в автобуса, докато от тях изригват знойни гюбеци на кръшни барбите. Започнах да игнорирам рингтоновете на мобилните телефони. Научих се да затапвам ушите си и без онези толкова ценни тапи, които доста хора определят като “спагети”. Сега не обременявам съзнанието си с музикална картотека, до която мога да се допитам във всеки един момент, когато усетя, че имам нужда от обогатяване на плейлиста.

Слушам разни електроники. Не искам да ги определям стилово, защото грам не ми пука в коя категория спадат. Просто галят ушите ми в даден момент. Тананикам си, слушам с кеф и от време на време правя по някоя чупка в кръста. И така, докато наоколо се лее злоба и негативизъм (от който се опитвам да се излекувам).

И тъй като стана едно твърде дълго оплакване, мрънкане и каквото-там-още-може-би-е, направо ще споделя звуците. И се надявам да не им се наслаждавам само аз.

Siriusmo – Femuscle
James Blake – Limit To Your Love
Mr.Oizo – Monday Massacre (беше ми познат от онова клипче с плюшеното “нещо” и пурите-кренвирши)
Mad Soul Child – Keep On (Remix) (тях представих две публикации по-назад)
Keri Hilson – I Like (Manhattan Clique Remix) (нея чух в столичен мол, докато се лутах между рафтовете с всевъзможни джуфки за шия, уши, пръсти, коса… ох)
Riot in Belgium – La Musique 
и черешката – плейлист с изпълненията на един мултитаскващ талант – Stephanie Valentin.

Може би, наред с готината музика е и редно да поканя всички на една изложба на колегите от НХА, специалност “Мода”. Тя е по повод деня на майката и жената, на учителката и духовната менторка. На приятелката и съседката, дори. Ден, който не зачитам особено, но уважавам като средство за възпитание на уважение и обич към жената. Та, изложбата ще се състои в ателието на младите дизайнери на бул. Дондуков.

И така… С пожелание за една по-слънчева и пролетна седмица. Достатъчно дълго ледовете попиваха в костите ни.