Поради доста неприятните метеорологични условия се ползвам от услугите на столичния градски транспорт. Всяка сутрин, точно в 8:03 (добре де, почти всяка) излизам от вкъщи и за има-няма 3 минутки стигам до спирката на автобуса. Старата спирка, която си стои там още от детството ми. Пред старото ми училище. Със същите стари и оранжеви автобуси.

Всяка сутрин пътувам с едни и същи хора, с които разменяме само погледи.

През последния месец забелязвам един пришълец в сутрешната група от познати лица, които ми правят мълчалива компания на път към работното място. Видях същото лице и на връщане към вкъщи. Едно е сигурно – повече никога не искам да поглеждам към него, защото неприятните изненади се крият там, където най-малко очакваш.

Но ще започна с малко предистория от случка, която стана ден по-рано и е някак доста пряко свързана с другата.

Столичен трамвай. Идеален център. Група цигани – средна възраст 17-18 – две момчета, две момичета и едно малко дете. Качват се, крещейки, смеейки се, псувайки. Детето – необуздано и диво, блъскащо хората и прозорците на трамвая. Това, логично, води до негодувание от останалите пътници. Започват крясъци, псувни,  истерични викове и дори опит за сбиване.

-Не стига, че сте нередовни, ами сте и нагли и нахални!

-Ти да млъкваш там, господине! Като си си дупчил билета, да не си повече от нас, бе?!

-Гледай ги, мръсни и неугледни, че и имат очи да ми говорят!

В този ред на мисли, да. Грозно, грозно.

Това може би се държи на липсата на натиск от някоя институция ромският етнос да бъде ПРИНУДЕН да се образова? Да се превъзпита? Да се научи на маниери, на работливост, честност и култура? Не зная. Но тези деца, защото те все още бяха деца, стават такива заради ситуации като следващата.

Автобус в района на Сточна гара. Да, ясно е, че е криминален район, доста грозен и пълен със съмнителни субекти. Автобусът не е дотам пълен, че да няма място за сядане, завъртане и преминаване от едната към другата част.

Почти до шофьора – онези седалки, една четворка и една тройка.

На обърнатата с лице към останалата част на автобуса седалка от тройните такива седи малко момиче от ромски произход. На вид – не чак толкова критично, мълчаливо. Гледа през прозореца.

Пред него – изключително интелигентна, стилна и образована дама (поне на пръв поглед), гушнала детето си, което, трябва да вметна, определено предпочиташе да се гушне в майка си, вместо да стои паркирано на отсрещната седалка. И репликата, която ме удари:

-Хайде, ставай от седалката. На теб мястото ти не е тук.

Положителното кимане от пътниците на съседните седалки и ужасът и безпомощността на малкото циганче. Стана и единственото, което каза беше:

-Да, мястото ми не е тук, а на пазара, където трябва да крада, за да живея.

И се питам, тази ситуация, ситуация, която се случва през 2012-та година на територията на европейска България ли е?

От личния ми опит с ония so called интелигентни индивиди, дипломата не е показател за възпитание. И пораждането на проблема с двете диагнози (защото да, това си е диагноза, понякога лечима, понякога – не) НЕкултурен и БЕЗкултурен. НЕкултурието сякаш се лекува, защото в повечето случаи е признак на липса на обноски, докато БЕЗкултурието може да е наличието на перфектни обноски, но всякаква липса на адекватна представа и разсъждение за заобикалящото ни, случващото се и онова, което предстои, предизвикано от нашите реакции в конкретни ситуации като горните две.

Именно заради такова отношение малкото момиче, което седи тихо в автобуса, утре става порасналото момиче, което на 16 години вече е майка, а на 18 учи първородното си на маниер, присъщ единствено на шофьор на 76.

Другият проблем е, че схващането, че циганите са етнос, който трябва да бъде непременно премахнат, няма как да се изкорени заради липсата на примери, които могат да убедят вече предубедените в обратното.

Аз мога да дам само един единствен такъв – едно от най-прекрасните семейства, които живеят в квартала ми – работлив баща, грижовна майка и две възпитани дечица. Но той не е показател за цялата им общност. Не е представителна извадка, както ще каже професорът ми по статистика.

Плаша се, и от въпросната дама, и от себе си. Защо досега подобна ситуация не се е разиграла в съзнанието ми, за да мога да помисля как бих реагирала и кое би било най-правилното решение? Трябва ли да чакаме да се случи нещо грозно, за да направим опит за промяна? Би спестило много ресурс – от пари до човешки животи (които, оbviously, се купуват с пари).

И най-тъжното – във времена (о, да, този клиширан израз) като нашите – нетърпящи тесногръдие (както споменах в предния пост), но и времена по нашите ширини, изостанали от световното развитие, способни ли сме да култивираме в себе си, а и в децата си социална отговорност?

Защото очевидно сме социално недорасли.

Една личност, един гений, творил и дарявал на света ни изкуство в най-чистата му и истинска форма в продължение на 70 години.

Напусна ни и Уитни Хюстън. Но някак една смърт или едно раждане, в много случаи биват помрачавани или остават на заден план заради нечия друга кончина. И тук идва големият проблем. Хората, които започват да дават личностна оценка за този и онзи, които държат сметка на всеки и рядко приемат чуждото мнение и чуждият светоглед. Хората, които се вкопчват в нещо, защото не могат да поискат внимание по адекватен начин. Хората, които винаги са прави.

Не съм аз тази, която ще сравнява талантът на Уитни Хюстън, на Ета Джеймс,  Ейми Уайнхаус, Клиф Бъртън, Джанис Джоплин или Кърт Кобейн.

Общото помежду им са две неща – артисти са, и са мъртви.

Но, когато ни стигне тъжната новина за нечия неочаквана кончина, всъщност ние скърбим за човека или за артиста?

Колко от нас могат да кажат, че наистина познават онзи нещастник, който смъртта е застигнала? Той член на нашето семейство ли беше? Той наш близък приятел ли беше? Или артистът, посредством чието изкуство ние изразяваме себе си.

Но някак цялата тази маркетингова скръб, която се подхранва така успешно, и благодарение на която скачат продажбите на споминалите се звезди е някак пошла. Защото умира човекът, а не артистът. Защото изчезва тялото, а не творчеството му.

Медийното внимание към всяка артистична личност е различно. Виждаме начините на отразяване на смъртта на Лилиън Басман – арт директор, моден фотограф и ръката, която е отворила вратата за талантите на артисти като Ричард Аведон и Робърт Франк. Виждаме и истерията около смъртта на една кокаинова поп икона.

Не искам да ставам цинична, защото си е отишъл поредният човешки живот. Но когато се сблъскам с тесногръдието и плиткоумието на не един, агресията и първосигналността, няма как да си замълча.

Живеем в дни, които не търпят нито едно от горепосочените разяждащи потенциала на личността състояния.

Живеем и в общество, което празнува по-пищно нечия смърт, околкото нечие раждане. Общество, в което човекът не е човек, а кълбо от злоба и завист. Общество, в което чистотата и истинността на чувствата са нещо, което се превръщат в продукт и се продават на килограм.

Наистина съжалявам, че започвам деня с негативизъм и нотка тъга.

Не празнувам нито един от “празниците” на 14-ти февруари.

Не се чувствам самотна, за да давя мъката във вино.

Не се чувствам и пияна от любов, за да разпръсквам сърчица и да карам самотниците да се депресират още повече, защото не могат да приемат щастието ми.

Празнувам поредния ден, в който се събуждам.

Празнувам вчерашния ден, от който се измъкнах жива.

Празнувам и утрешния ден, който ще е още по-прекрасен и слънчев от днешния.

Breath, част от OST-а към една от многото корейски продукции. Транс. Все още не ме е пуснал.

Dear. Това е, когато не е Breath. И някак, макар и да различавам само по няколко отделни думи, не искам да зная. И усещането, когато мелодията те изпълва… и завърша изцяло.

Изчезвам.

Разпадам се.

Губя се

и пак се раждам.

*английски превод на “Dear”

*Mad Soul Child – We Can Fly

*Mad Soul Child – Ask

*Mad Soul Child – Lalala

*Mad Soul Child – V.I.P Girl /тук може да се види и изненадващо приятно омускулени корейци, така да се каже/

*Mad Soul Child – Beautiful Day

*The Man From Nowhere (trailer) 

Within the last memories I couldn’t erase, there was you.

Даже първия го бях измъдрила още горе, във въпросния офис. Сега просто го преписах от хартията.

Няма как, иначе ще забравя, ще ме домързи или просто няма да имам грам сила, за да направя един жалък опит за нов пост. Затова днес – още един като бонус.

Новият албум на  L’Âme Immortelle. Видях го вчера в един от тракерите и веднага го свалих.

Слушам ги от… осми клас? Примерно. Не си спомням точно, но най-мрачните ми пубертетски готик години минаха с тяхното звучене в стаята ми.

Лириките им нямат равни. Не зная как, не са нещо невероятно, но винаги се загнездват в съзнанието и в комбинация с определена мелодия, просто песента се тананика поне около два дни.

Новият албум не е шедьовър, не е нещо ново, не е еволюция в звученето им. Same old song, както се казваше и пееше Пешо от Hypocrisy.

От траклиста, най-много ми хареса (и съответно циклих на нея) Hold Me.

Няма да дрънкам глупости за всяка песен – една по една.

Тук албумът може да бъде свален, както и от zamunda или някой друг тракер, излизащ на random google search.

А сега настъпи моментът, в който ще се отдам на новата си придобивка – “Размишления върху Тит Лавий” от Николо Макиавели.

Весело и до следващия пост, другарчета!

                                                                                                          Kiss me
                                                                                             and then let me go.
                                                                              Kiss me,
                                                             like the sun kisses the snow…

Стоеше и чакаше нещо да се случи, докато нервно палеше цигара след цигара.

От стария грамофон се чуваше “Nobody knows when you’re down and out” в изпълнение на Bessie Smith. Сякаш описваше ужасяваща му реалност. Да, неговата. Тази, която се случваше в главата му. Защото светът навън бе само будката за вестници, от която купуваше две кутии цигари сутрин и пропадналата кръчма зад ъгъла, в която винаги намираше евтин алкохол… в големи количества. За да забрави реалността си. Да я удави. И изличи.

Да, искаше да изличи всичко и всички, сякаш са рисунка с молив, която просто бива безмилостно изтрита с гума от някое злобно момиченце. И онзи главобол, който го преследваше и в сънищата му, напомняйки, че утрото наближава и всичко ще се повтори отново. Двайсет и осем години. Да, това прави 10227 дни, в които мъчното събуждане и още по-мъчното заспиване смучеха съществото му така, както мухълът се просмукваше в тапетите над леглото му.

Помещението говореше за собственика си. Висок таван и няколко нива, на които бяха разхвърляни вехти мебели, вмирисани на нафталин.

На две от стените висяха грозни картини от неизвестен парижки художник, които бе прибрал от сметището преди около пет години. Един неразбран творец, за когото никой не знаеше. За когото никой нямаше да разбере. И за когото грам не му пукаше.

Огромна купчина с книги в един от ъглите, най-сухият, оставяше приятен аромат на жълта и стара хартия. Хартия, напоена с оловни букви. Хартия, която живееше вместо притежателя си.

Понякога четеше. Все по-рядко. Правеше го нощем, докато се опитваше да пребори онова безсъние, което го тормозеше още откакто започна да ходи на училище. Безсънието, което го правеше нервен, с подпухнали очи и тъмни кръгове под тях. Безсънието, заради което останалите деца го смятаха за смахнат. 

Да, неговата инсомния бе дар от скъпата му майка. Жената, която му втълпяваше колко страшен, грозен и против е светът. Колко безгранично лоши и злобни са хората. Да, тя бе права. Все още е. А тоз свят и тези хора, които той не среща за повече от десетина минути сутрин и вечер са тези, от които бяга, без да го преследват.

Заради истеричните си пристъпи завърши образованието си вкъщи.

Четеше в голямата библиотека на дядо си какви ли не книги, главно мистерии и биографии. И въртеше стария глобус с часове, мислейки си колко вълнуващо би било да плава с кораб до австралийските води, защото му бе любопитно как кенгуруто има джоб, в който крие малкото си. Искаше да усети австралийската жега и да види истински делфини.

Не, всичко това бе толкова нелепо. Делфините бяха зли същества. Косатки, акули, скатове и змиорки. Какво ли нямаше в океана? И отвратителни насекоми, от чиито ухапвания са измирали десетки нещастници, имали късмета да попаднат под зъбите и пипалата им.

Глобусът и въображението бяха най-големият съперник на скъпата му майка. Да, той стана параноичен като нея. Чуваше шумове. Удрящи се клони в стъкло, които вероятно бяха зли хора, искащи да го убият? Или може би крадци, които искаха да откраднат скъпоценната пушка и лула на дядо му, които така старателно почистваше и заключваше в огромния кабинет.

Прозорците бяха леко изпотени. Сякаш се беше разтлала мъгла от цигарен дим. И тютюневият аромат… Да, той също чакаше.

Докато стоеше на прозорчето, наблюдавайки снежинките и малките точици, щъкащи по тротоара тринайсет етажа под него,той мислеше само за едно – кога ще дойде сънят. Онзи, безкрайният. От който никой не се е събудил. Кога  най-сетне ще успее да се наспи?

Дишаше, а не обичаше.

Чуваше, а не се смееше.

Виждаше, а не се наслаждаваше.

Съществуваше.

И докато чакаше… забрави да живее.

От днес реших, че превключвам на not giving a fuck mode-a и от обяд насам се чувствам доста добре. Като изключим кутията цигари, която вече не е пълна, всичко май е повече от прекрасно.

И аз, както повечето кифлички, реших да направя new year’s resolution. Една от точките е да стана малко по-организирана, затова освен любимите цитати от книги (за които си имам една специална стара тетрадка, със стара хартия и аромат на… стара тетрадка), ще си записвам и разни други неща. Малко се получава история тип “льо-льо със слаба памет/деменция”, но нали вече не ни пука?

Като цяло тоя same shit не предразполага към нищо адекватно за дискусия, споделяне или каквото-там-се-образува.

Преди няколко седмици приключих една книга,  която бях започнала… от предния панаир на книгата. Абе, адски спряла история. Като цяло останах леко разочарована, макар и да се намираха разни прозрения, които 100% някой друг е прозрял преди автора на “Леа”. И все пак, ето едно такова:

“Преживяването във вътрешната цялост се дължи на живачната течност на промяната и на виртуозността, с която ние веднага поправяме всички пропуквания. И тази възможност е толкова голяма, колкото по-малко осъзнаваме, че я притежаваме. “

Няма да губя време в разсъждения върху цитата, защото в момента собствените ми мисли си противоречат и единственото ми желание е да разбия нечие противно лице в замръзналия паваж отвън.

И, за да успокоя и себе си, и всеки потенциален невротик, попаднал на поста ми, ето нещо прекрасно от един прекрасен човек. За спокойна вечер, и докогато се срещнем отново (във виртуалната реалност).

Looking up at the stars, I know quite well
That, for all they care, I can go to hell,
But on earth indifference is the least
We have to dread from man or beast.

How should we like it were stars to burn
With a passion for us we could not return?
If equal affection cannot be,
Let the more loving one be me.

Admirer as I think I am
Of stars that do not give a damn,
I cannot, now I see them, say
I missed one terribly all day.

Were all stars to disappear or die,
I should learn to look at an empty sky
And feel its total dark sublime,
Though this might take me a little time.

W.H.Auden

Няма да си кривя душата, и аз я посрещнах по доста комерсиален начин – в столичен клуб под звуците на доста мощна  музика. Още ме наболва главата, но сякаш по-добре от музика, отколкото от проблеми.

Напоследък се чувствам ужасно изморена. Явно часовете, в които оставам в офиса не ми се отразяват добре нито на здравословното, нито на културното състояние.

Мислех си, че ще мога да мултитасквам и да се справя с всичко, но явно съм на предела на физическите си възможности.

Почивните дни ми се отразяват доста добре, като изключим всякаква липса на време за малко повече фокус върху нещо различно от спане, спане, спане…

И така, понеже не мога да се похваля с особено голям обем прочетени стойностни книги напоследък, успях да си догледам последната корейска драма, която дръпнах в началото на декември (май?).

Много готино сериалче, типично по корейски – сладък актьорски състав, романтика и доза чувство за хумор. Адски свежо и неангажиращо попълнение. И все пак, корейските сериали и като цяло азиатското кино не биха допаднали на онези, които си падат по вечния американски мотив – супергероят спасява света и накрая забърсва яката мадама – например Анджелина Джоли, Джесика Алба или, примерно, аболютно бездарната порнетка – Меган Фокс.

Разбира се, главната предпоставка да го изтегля бе Lee Min Ho,който за пореден път е очарователен.

Сюжетът не блести с особен замисъл, но както споменах, доста свежо изпълнение.

Младият архитект Йон Джи Хо (Lee Min Ho) е принуден да се премести в традиционният корейски ханок Санг Го Дже, за да може да взаимства идея за създаването на архитектурен проект за арт галерия.

Пак Ке Ин (Son Yun Jin) е дизайнер на мебели, които никой няма интерес да купува. Като малка губи майка си – също дизайнер на мебели, заради което баща ѝ се отдръпва от нея и преподава в Англия.

В общи линии двамата главни герои претърпяват челен сблъсък (буквално) и натам става драмата. Джи Хо се прави на гей (за да може да спечели по-лесно симпатиите на Ке Ин). Забъркват се любовни многоъгълници – бившият приятел на Ке Ин решава да се ожени за най-добрата ѝ приятелка – Ин Хи, директорът на галерията си пада по Джи Хо, а като черешка се появява бащата на Ке Ин, който допълва напрежението между Ке Ин и Джи Хо, които в последствие стават двойка, т.е. да се разбира, че Джи Хо признава, че не е в лявото платно. И така…

Музиката, за пореден път, е адски готина.

Абе, тия корейци са отличници.

Сериалът е качен в zamunda.net с български субтитри. OST-ът – също.

К’ва нова година, бе, тъпаци? Понеделник сутрин – пачанга. Вторник сутрин – на работа.

Нито заплатата ми ще бъде вдигната, нито човешкият вид ще ми бъде по-симпатичен. Нова година…

Това е събитие, което в световен мащам се схваща и “празнува” малко в стил български хабитЮренЦки бал или сватба – кич, чалга, евтина пиячка и лесни курви. Дал господ!

При ентусиастите, даващи вой за “празненство” се съблюдават подобни типажи, както и при хабитЮрентити, сватбарите и битовите алкохолици, които се напиват и с повод, и без повод под ритмите на олд скул дискографиите на Лепа Брена, Весна Змянац и Драгана Миркович (тая последната е много здрава, сириъсли).

Първият типаж е бесният купонджия. В своята същност той най-често е смотано момче със социопатични наклонности, което е толкова отчаяно от собственото си невежество в свалката на кухи кифли, че се опитва да впише сценарий тип  купон а ла американско парти с надеждата, че все една ще се напорка и ще му направи свирка преди да се изповръща. Иначе казано – прохождащ нърд в пишман тарикатска среда на закоравели дебеловрати люлински пичуи.

Вторият типаж е бичето, който движи с Колумбиеца, Мъглата, Пирона, Храста и Глъътъ. Толкова е як, че возилото му е обратнопропорционално по размер на умствения багаж и в много от случаите – на патока, подскачащ във впитите слипчета. Той обича пищни купони – с много салфетки и пластмаса – чашки, чинийки, маркови цаки от Витóша стрийт и тук-там некой друг промо цомбел на умряла от гърч (и глад) невротична люлинска невеста.

Третият типаж е the пичът. Пичовщината му е толкова епично безгранична, че офертите за  новогодишната нощ валят към него така, както валят и десетолевките на концерт на Преслава в столичен чалга бар. Ей т’ва е – пичовщината си е бизнес. Началният капитал за нея не надхвърля няколко двайсетолевки – ризка, обувки шпицарки и тенекиен ланец. Задължително натъртва колко мноул хора държат да празнуват новата година с него, защот’, разбирате ли, тя няма как да се случи, ако the пичът не е център на събитието. Много често се фука с “резервенце на кувертченце у ено софийцко ристорантче”. Неееема пробуемче! Ма е пичовско, а?

Последният пациент е нереализираният и недоизживелият пубертета си мъж, живеещ още с майка си. Той е толкова неприлично мързелив, че за тия трийсет години едвам е научил как да чупи яйцата така, че в омлета му да няма черупки. Обикновено плановете за новогодишната нощ са “спонтанни” – той и неговите приятели (най-често на крехката възраст от 14-15) се събират на някое “яко място” с няк’ви “яки хора” и се натряскват като копелета с по три бири. Е т’ва ако не е куул, ти да ви’иш!

Събитието “нова година”, както и коледните празници, американските дни, в които си благодарят (просто ей така, щот’ им е празнично и им се плющи пуйка) и разните му там идиотски християнски празници всъщност не са никакви традиции, а мозъчни диарии на сравнително съвременни поколения, които са толкова свински мързеливи, че са способни да измислят и световен ден на почивния ден само и само да не ходят на бачкане.

Ей това е успокоене – един параграф, по който българите да не са най-зле. И така… Аз освен да ходя да броя 935553946-те оферти за новогодишната (неделна) нощ, че сън не ме лови само при мисълта колко много са!

Аре със здраве и да ви е честита новата година.

Навън беше тихо, а улицата срещу терасата ми – празна, призрачна, осветена само от жълтите улични лампи, които придаваха на картината кехлибарен привкус. Доста грозна градска гледка, при все, че онези светлинки, блещукащи лампи в далечината бяха скрити от сградите отпред. Една романтична сцена бе провалена заради кофти архитектурно решение. Или може би кофти избор на апартамент.

Котката спеше дълбоко на спалнята в стаята ми. Не ми се четеше.

Бръкнах в чекмеджето и извадих кутия цигари. Не зная защо ги купих такива. Цигарите – пуша рядко, но ги обичам силни. Харесва ми вкуса им. Харесват ми грациозните спирали, които се извиват всеки път, щом издишам дима.

Отворих прозореца. Не обичам цигарен дим в стаята си.

Парата от дъха ми бе по-гъста от цигарените спирали.Сливаха се, но все пак димът бе сякаш фокус, а парата – фон. Размазан хоризонт на абстрактна реалност. Моята малка приказна утопия, затворена в панелна кутийка.

Чух телефонът да звъни. Видях, съобщение от стар приятел. Разбира се, глупако. Пак се сети за старата позната в час, който предполага, че тя спи. Нали така?

Обадих му се. Обикновено не вдигам телефона или направо го изключвам. Хич не обичам да водя телефонни разговори, макар и да не се отделям от мобилното устройство.

Липсваше ми този дълбок и плътен глас. Не го бях чувала с месеци, може би три.

В миг цигареният дим се смеси с разговора ни, който нагло джапаше в окултното.

Прогнозата за утре бе повече от ясна – облачно, но без валежи. Настъпваха най-грозните дни от годината. Дните, в които мръсни снежинки, изгубили своята невинност и чистота прехвърчат из прашния град, а хората слагат гротескно измамните коледни усмивки с надеждата, че ще получат, без грам да дадат.

Идва Коледа.

Тази годна елхата у дома няма да блести с лампи и играчки.

Доста комерсиално и глупаво – разходка в тъмния парк, наситен с гъста мъгла. Но усещането за матовата завеса, която пречи на уличните фарове и губиш представа за време и пространство, ароматът на студ и зима и усещането, че не си сам.

Рядко се разхождам, но днес си подарих две кръгчета на парка. Аз и двама души, разхождащи малко куче със светеща каишка. Разминахме се и сякаш в тъмното разменихме погледи, пълни с разбиране. И те мълчаха, мълчах и аз.

Не мога да чета мисли. Не мога и не искам. Но тягосното чувство, че не само на мен ми е заседнало нещо в гърлото се усещаше в лепкавия вкус на мъглата.

Има нещо необяснимо в усещането да прекосиш сам непрогледен парк, макар и да знаеш, че на метри от теб минават автомобили.

Усещането да чуваш и виждаш собствения си дъх. Да протегнеш ръка и да го докоснеш, а той вмиг да се размие между разтворената ти длан.

Секундите, в които преминаваш всеки един сантиметър от асфалта пред тежката метална врата на входа. Знаеш наизуст всяка плочка, всяка пукнатина.

Рефлексът, който те кара да бръкнеш в джоба на чантата си и да извадиш ключовете. Не гледаш, директно посягаш към ключалката с правилния ключ.

Отваряш вратата.

Изведнъж всичко се прояснява. Лампата свети. Топъл полъх гали вкочанените ти ръце. Само наслоеният аромат на мъгла в косата ти напомня.

Щракваш ключалката и всичко се повтаря.